Дълго време се видих от мисълта, че за да пиша, ми е необходима болка. Винаги съм искала да пиша, но не се получаваше. И някак (не)съзнателно превърнах живота си в болка. Вярно, болката доста помага при писането. Но има уловка, и то голяма. Когато съзнанието ти е замътено, колко истински могат да бъдат думите, произлезли от него?

          Имала съм взимане даване с наркотици и когато се замисля, виждам доста общо между тях и тази „болка”. В началото всичко е безобидно, просто малък стимул, който ти помага да правиш определени неща по-добре от обичайното. Ако контролираш дозата, всичко е наред. Но ако дозата се контролираше толкова лесно, никой нямаше да има проблем с наркотиците. С времето, доста по-скоро, отколкото ти се струва, контрола започва да се изплъзва измежду треперещите ти пръсти. Другите започват да виждат проблема, но в твоите очи проблемът е по-скоро решение на ситуацията, в която се намираш. Понякога, съумяваш да го видиш навреме, преди да те е погълнал. Справяш се с него и продължаваш. Понякога дори и да го виждаш и да осъзнаваш, че е проблем, го пренебрегваш и му се отдаваш още повече. И започваш да губиш. Доста хоря губят.

          С наркотиците се справих лесно. Не им позволих да вземат много. Но към болката зависимостта стана прекалено сериозна.  В началото беше игра, в която правилата определям аз, докато играта не загрубя и не забравих за правилата. Тези промени могат да накарат противника ти да се откаже. Да играеш не само не е забавно, безсмислено е. Отказа му няма да ми даде служебна победа, само ще сложи край на една игра, в която няма победители. Дълго време си намирах оправдания и начини да се сдобия с поредната си доза и да продължа играта, без да осъзнавам, че все по-често играя срещу въображаем противник. Дозата, разбира се, е в пъти по-голяма отколкото в началото и всеки път става все по-голяма. И така една вечер предозирах. Загубих контрол, не само върху играта, или думите и действията си, а дори и над мислите си. Цялото ми тяло трепереше, въздухът не стигаше до дробовете ми и усещах катрана от всички изпушени цигари -  гадеше ми се, но вместо да изкарам всичко, просто стоях, потях се, след малко усещах ужасен студ и треперех още по-силно. А свръхдозата с болка може да бъде смъртоносна, както всяка друга, само че с малка разлика – вместо тя да те убие , те кара ти да го направиш. Била съм там и вече не е игра. Голямата червена лапма светна и ми показа, че играта е към края си. Каква игра, когато той вече се е отказал да играе? Защо изобщо го превърнах в противник? Край на играта! Не ми се играе повече. Майната ѝ и на нея, и на шибаните и правила, майната им на победата и на загубата. Успях да видя проблема и няма да го оставя да съсипе всичко, което искам. Не и този път.

          Сега съм на терапия. Спирам с дозите. Изхвърлям всичко, което може да ме подмами да използвам пак. Изтривам всички думи, написани не от мен, а от това, в което болката ме превърна.  Последен шанс, не само да нас, а и за мен преди да полудея. Полудея ли, няма как да се спася и няма да има кой да ми помогне.